Колко сложно живеем. Колко нараняване и болка ни причинява това сложно живеене.
Живеем във филм-собствен филм,в маскарад. Срещите ни са не човек с друг човек, а роля с друга роля, маска с друга маска, сценарий с друг сценарий. Въпросите "Кой съм аз?" и "Кой си ти?", са толкова сложни за отговор.
Всеки ден срещам хора, които на въпроса "Кой съм аз ?", отговарят:
-Аз съм художник, писател, мениджър, майка, директор, програмист, нещастна жена, разведен мъж .....Все роли, все маски, все костюми на душите ни, които си надяваме още със ставането от сън. Толкова ни е страх да покажем кои сме, толкова ни е страх да покажем "голотата" на душата си, да свалим парадните костюми на силния, нещастната, богатия; човека, който всичко му е наред; човека, на който всичко не му е наред; на справящия се; на вечно зависимия от някой.....Не бива!!!!!!Това е забранено !!!!!Никой не бива да знае кои сме. Никой не бива да разкрива, колко ни е зле или колко сме щастливи, колко имаме нужда от помощ, колко ни се плаче, колко ни се живее, колко лудории ни се вършат, като на малки деца. Играем игрички. Обичаме игрите! Да живеят сложните, заплетени игри!
И всичкото това нямаше да бъде така пагубно, ако поне съзнавахме на какво играем, ако съзнателно избирахме ролите си и маските си. Поне щяха да са ни под контрол и щяхме сами да решаваме къде да играем, на какво да играем и къде да бъдем истински. Лошото, обаче е, че някои роли и костюми се срастват с нас. Те са толкова привични, че ние забравяме, че са роли и смятаме, че това сме ние. Тези роли са доста постоянни, много неосъзнати. Те имат една цел- Убедени сме, че точно тези роли ни правят ценни, желани, обичани. Но не се и досещаме, колко осакатяваме себе си. И колко другите се привързват към ролята, а не към нас самите (Та нали ние нея показваме).Всъщност тези сраснати маски, ни карат да се чувстваме самотни, дори и когато сме с другия, неразбрани, наполовина свързани, защото една голяма част от нас остава невидяна, непризната, недокосната -следователно необичана.
Това са ролите, които ни предпазват от болката, от страховете ни, от ужаса да преживеем.
Тук няма да разглеждам всички варианти на роли, които играем. Нашите антуражи са много. Ако искате да разберете кои са честите Ви роли, застанете пред огледалото и се попитайте "Кой стои отсреща?".........(дайте няколко отговора)
А сега се попитайте "Кой не сте вие?" ........(отново дайте няколко отговора).
И двата отговора са верни....Това сте все Вие.... И в двата случая! Единствената разлика е, че една част от себе си сме по-склонни да признаем, докато другата-отхвърляме.
За де не види другия тези наши непризнати страни, ние измисляме роли-заместители, противоположни обикновено.Така се крием.
Истината е ,че не е необходимо да крием нищо, тъй като и двете части са добри и полезни части.
Сега можете да си зададете още някои въпроси:
-Познавате ли човека в огледалото? Какво изпитвате към него? Какво крие? Приятел или Враг, а може би странник?
Толкова за опитите да скрием страни от себе си.
Сега ми се иска да споделя с вас е едно преживяване. Едно преживяване, което наричам "Зад маската". Едно преживяване, което разкрива, как предпазва маската, но и колко ни лишава. Прочетете, отпуснете се и съпреживейте.
Става въпрос за 26 годишна жена, жена която изкуствено подържа връзка с мъж, от страх да не остане сама, връзка, която и причинява много болка, но като че ли по-добре с нея, отколкото без нея. В момента е на етап, в който среща друг мъж има връзка с него. Раздялата и с първата незряла връзка става възможна, но заедно с това идва и ретроспекцията, изкристализират спомени, болка, признания, за това какво е било, защото вече може да признае, вече е безопасно....
Преживяването е в следствие от визуализация (представа, рисуване на картини в съзнанието ни) "в пещерата", в която се появява по-долу описаната картина, в която жената описва себе си и какво изпитва.
Свряла съм се. Тялото ми е голо. Затворена съм. Зъзна. Студено ми е и ме е страх. Ранена съм. Има рани по тялото ми, които са още кървави. .....Превита съм - като ембрион. Затворена съм и се клатя. Страх ме е.... Тялото ми е крехко, бяло като на дете. В дупката съм си. Студено е и е голо. Сама съм. Страх ме е. Там е светло, за да виждам, за да не умра от страх. Но пред мен не се вижда нищо. Мъгла е. Сива. Дебела. Непроницаема.
Мъгла с ледени очи и ледено сърце. Мъгла, имаща желязно изражение, тънки устни, безкръвно лице. Непроницаемо. Непоколебимо. Никой не може да ме докосне. Аз през нея виждам света....Светът го няма.....
Питаш ме сега, как останах във връзка, в която толкова ме боля?
-Чрез мъглата. На нея не и пука. Тя ме направи безчувствен, ледена, безкръвна. Няма как да ме боли.
-А какво стана с детето в пещерата?
-То се сви още повече,преди беше на входа,чакаше протегната ръка, но не виждаше света. Нямаше хора, никой не видя,никой не му прости грешката. И тогава избра единствената възможност,обратно към болката, но с без чувствени очи и сърце.
- Как се чувства детето там?
Сви се още по-навътре. Очите му станаха още по-големи от страха, който изпитва.Търси опора, опирайки се в стените. Сетивата му се изострят на 100 %, дирейки опасността. Слава Богу, мъглата с железните очи е там и никога не допуска болката.
-Какво става после?
-После.....После мъглата, като всяка една мъгла ....започна да се пропуква.Пропуква се....Веждите и, черните и вежди и очите и не са толкова бдителни...Разведелява се и през нея започва да прозира лицето на Ония ( човекът ,причинил болка).
-Какво изпитваш?
- Страх. Ужас.Ужас.(Крясък ,много крясъци. Много сълзи )
-ПОООООООООМОООЩ!!!!
...................................
...................................
...................................
...................................
...................................
Отдясно се прокрадва слънцето.Заедно с болката отпред, отдясно и слънцето започва да се вижда. Разведелява се. Все повече.
От там, отдясно, се протяга ръката. Мъжка ръка. Загоряла от слънцето. Топла, мека, обичаща, човешка, протегната.
Видях я. Подадох му моята -студена детска,безкръвна, но молеща....
-Какво стана после?
-Извежда ме. Държи и двете ми ръце. Повежда ме напред. Бавно, много бавно. Вижда, че не мога да ходя добре на краката си. Та, аз не съм ходила отдавна . Краката ми не са сигурни. Опитвам се да стъпвам. Ръцете му ми дават сигурност. Чувствам се добре с тях. По-спокойна, но все още пристъпвам.
Изведе ме. Навън има много неща. Въздух, който вдишвам, трева, земя, асфалт, сгради, небе. Поведе ме бавно. Трудно ми е да ходя. Гола съм и раните ми чакат слънчевите лъчи и вятъра, за да заздравеят.
Оглеждам се. Все още ме беше страх. Всичко ми се струва тъй голямо и шумно. Много живот....Но, ръцете!Ръцете му са сигурни и не бърза.
- Как сте сега ?
- Още вървим.Раните ми започват да заздравяват. Дишам все повече. Дори и някои от нещата, които виждам ме радват. Други ме плашат. Когато се плаша инстинктивно искам да се пусна, да избягам, да се върна в тъмната, но позната моя дупка на страха, но той ме стиска здраво, не ми позволява да си тръгна.
Понякога в страха си успявам да се върна метри назад, но той ме догонва, прегръща ме,загръща ме, плача...и пак извървявам пътя.
Понякога ми се привиждат сенки. Виждам го с лице на болката, на дявола и се плаша. Тогава крещя на сън, но после си спомням за протегнатата ръка, усещам ръката му топла гореща и той отново връща усмихнатото си лице.
Благодаря ти!
