Публикации

събота, 28 януари 2012 г.

Съдим децата си без да ги изслушваме ( Агресията на децата )

Интервю за в. Посредник



Преди няколко дни отново се случи - двама ученици набиха учител. Не е първият случай, няма да е и последният. През последните години агресията на учениците се проявява във всякаква форма. Бой между момичета, момчета, учители, сексуални посегателства, убийства. И горди от постъпките си те най-демонстративно записват всичко на телефони и камери и след това го пускат в сайтове за видеосподеляне.
Ето защо за пореден път търсим отговор на въпроса защо се случва всичко това и то в такава форма. Ескалира ли? И най-важното - как да се справим с проблема? Обърнахме се към Галя Мутафова, психолог и психотерапевт, за да изкаже професионалното си мнение по въпроса.

- Госпожо Мутафова, защо според вас в последно време се увеличи агресията между учениците?

- Много са факторите, които определят повишената агресия сред децата ни. Тук ми се иска да споделя няколко от тях.

Семейството и емоционалната студенина.

Като родители и възрастни ние живеем в луд свят. Нека си го признаем. Ние живеем на бързи обороти. Всичко това ни причинява стрес. Това е нещото което бавно и подмолно руши здравето ни, изпива енергията ни, това е нещото, което превръща взаимоотношенията ни от удоволствие в бреме, кара ни да не искаме нищо друго освен....да ни оставят намира! Затова и много семейства рухват, неможейки да съхранят топлината помежду си, затова и ставаме враждебни. В цялата тази картина се намесват децата. Но когато човек е в подобно състояние на духа, потребностите на децата му, желанието им за топлина, внимание, игра, разбиране, споделяне, се усещат като още едно задължение, лежащо на раменете ни, още едни проблеми.

“Не могат ли поне вкъщи да ни оставят намира!”
С това изречение се започва емоционалната дистанция между родители и деца.Тя предизвиква изолираност, усещането, че растеш сам, без подкрепа, болка и разбира се гняв, и то силен гняв.
Това, което правят често родителите е да измислят начини за мир и тишина вкъщи. Един от тях е, когато родителите властово налагат критерии и оценки, които трябва да се изпълнят за да бъде детето одобрено.
Например: “Необходимо е да имаш шестици, да слушаш вкъщи и да помагаш на майка си”. Просто едно правило, без да му покажете как се прави това, без да го привлечете емоционално за да иска то да е част от системата. В такива случаи детето се чувства нищожно, съответно развива комплекси на недооцененост, съответно ги избива навън сред връстниците си.

Задоволяваме му всички материални капризи и считаме че това е достатъчно, без да държим сметка за емоционалните проблеми
на детето.


То обаче ги трупа и те избиват. Имаме си достатъчно наши проблеми с шефа, с партньора, с колежката и просто го караме да мълчи, за да не ни товари . Детето отново трупа неудовлетвореност, самота и болка от това ,че не е видяно

Изкарване на негативните емоции върху децата

Класическият случай е - връщаме се от работа, уморени и изнервени. Идваме си вкъщи и виждаме всичко да е разхвърляно, това ни дразни, ние искаме почивка. Следват викове, които не са съразмерни за ситуацията. В тези викове ние отлагаме натрупаното напрежение от деня. Съответно детето е изплашено. То или не отвръща или бяга (емоционално - затваря се, физически - излиза навън) и отново в него остава горчилка, която после избива.

Виждането на несправяне и нещастие на собствените му родители.

В такива случаи детето няма доверие на родителите си и те не могат да са коректив за него. Бащата се превръща в „загубеняк”, а майката в „невротичка”. Липсата на респект създава безконтролност и опит да се търсят по-силни личности за имитация (престъпници, побойника в класа, от който всеки трепери и т.н.). Така се изгражда ценностна система родена от улицата. Корективите на родителите не се приемат, тъй като те са загубили авторитет.

Ние отритваме нашите деца, не ги чуваме и виждаме, не искаме да знаем за проблемите им, защото и без това ни е трудно.
Искаме ги мирни, кротки, емоционално уравновесени, но не ги подкрепяме
Съдим ги вместо да ги изслушваме.


Всичко това създава агресия, желания да избухнеш и да разрушиш това, което е толкова безчувствено към теб.

Често срещам деца, които причиняват зло, за да ги видят.

Когато направят беля, пакост, нещо лошо макар и да им се карат все пак им обръщат внимание, което е много по-добро за тях от това просто да не ги виждат.

- Заложено ли е на тези деца, за да им “избият” в един момент хормоните, или се получава впоследствие?

- Енергията на агресията е природна. Тя съществува при животните, тя съществува и при човека. Тя е свързана с хормона тестостерон. В животинския свят агресивния импулс се ползва по предназначение, като агресивното нападение е контролирано от вътрешни и природни граници. В човешкия свят не е така. Нашето непокорство, недоволство и отстояване на права се пресира твърде рано и доста методично. Подтискането и притискането, водят до последващи свръхмерни агресивни или автоагресивни (самоубийства, депресивност, самонараняване) действия.

- Каква е ролята на учителите?

- Като човек смятам, че ролята на учителя е много трудна днес. Не можем да кажем, че той може да поеме отговорността на родителя или да е буфер.

Учителят има свои функции - да преподава и да насочва, да вдъхновява, да мотивира, да привлича емоционално учениците си.

Когато не прави това те не желаят да слушат и не уважават. От тук има два изхода или да се опита да се наложи всявайки страх, което предизвиква още агресия. Или да се опита да се стъпи здраво на краката си и да свърже това, което знае с нуждите на децата. Да дава примери от техния живот, да дискутира с тях проблемите им и то не за да морализира, а да се опита да помогне и да ги подкрепи емоционално.
Повече от всичко е нужно да се въведе повече спорт в училище и то повече колективни игри, за да се учат децата на съюзничество помежду си .
Необходимо е да има повече клубове по интереси, с канене на интересни личности от определени области, които да вдъхновяват тези деца да постигат реални неща в живота. Повече от всичко е необходимо да има работа с целеполагане в училище, за да имат ясна представа децата накъде искат да вървят.
Повече от всичко е необходимо да се говори за взаимоотношенията между половете
за преодоляване на проблемите там, за да могат да имат нормални и радващи ги взаимоотношения.
Това са реални мерки, които биха довели до намаляване на агресията в училище.

- Ако усетят родителите, че детето им е агресивно, как да постъпят и към кого да се обърнат?

- Ще предложа няколко механизма за намаляване на агресията.

Спортът е изключително добра форма за изразходване на агресивността

Тя дава и разрешение на друг проблем - борбата за лидерство между момчетата, присъщо за пубертета. Поради липса на състезания, които са градивни и предоставят възможност да се излъчи лидер, тийнейджърите често организират боеве помежду си.
Прекрасен начин за овладяване на агресията при много буйни момчета е записването им на карате или други източни бойни изкуства. В тях човек се учи на самоконтрол и дух на войн.

Поставяне на цели и преследването им.

Често тийнейджърите са объркани. Те не знаят какво искат да направят с живота си. Нямат цели. Когато човек има стремеж той влага енергията на преследване, тоест използва агресията по полезен начин.

Сензорика.

Aгресивността често може да се разтовари чрез докосване особено при по-малки деца и когато тя е свързана с недоволство от липса на внимание.

Изразяване на агресията в рамки.

Бой с калъфки, удряне по възглавници, викане в планината или парка, боричкане, бой по боксова круша. Това също са начини за отлагане на насъбралата се агресия

И творчество.

Влагане на агресивния импулс вместо в рушене, в градене. Всякакъв тип творчество намалява агресията.

- Какви са конкретните ви съвети към родителите на подрастващите?

- Най-важно е споделянето - момчето и момичето трябва да имат къде да бъдат себе си, без да ги упрекват, тоест да им се позволи да изразят емоциите си, да кажат проблемите си, да изразят гнева си без да ги критикуваме. А едва след като напрежението спадне, можем да водим рационални разговори.

Ако усещате, че не можете да се справите като родители, обърнете се към психолог или прихотерапевт, работещ с тийнейджъри.

- В повечето случаи с агресивно дете се смята, че е имало трудно детство и това е причината за държанието му. Но има и друга страна - изоставените деца са по-силни и интелигентни, сравнени с други. Защо се получава така?

- Агресивният инстинкт е и това, което ни кара да оцеляваме и да се борим с живота. Ако тези деца независимо, че са без родители, знаят какво искат и желаят да се борят за един по-добър живот, те насочват агресивния импулс за постигане на цели, а не за разрушения. Затова и няма да имат нужда да избухват или да вършат престъпления.

- Кое е най-важното за едно дете, което има такъв проблем?

- Ще го кажа само с две думи: внимание и любов.