Изповедта на обвинителя
Аз вярвах, че живота е безкрайно зло.
Сама създадох си венец от тръни.
И без да исках си надянах кръст.
Май затова са болките в гърба ми.
И остарях винейки този свят.
За всичко грозно, подло и нелепо.
Аз мислих си така
Но не разбрах
Че аз рисувам го със краски черни.
И никога не зърнах пролетта
За мен тя беше кишава и грозна
Пропуснах си и младостта
Защото зяпах бъдещето
И не виждах хубостта
си.
Все чаках нещо да се случи
Да дойде някой, да ме отърве
Така и не дочаках….
и сега
Реших аз просто да се радвам
На мен, на теб и на мига
и не желаех повече да се надявам
А бе ли трудно?
Не.
Живях аз трудно до моите 50.
Няма коментари:
Публикуване на коментар